От конституционна гледна точка Русия представлява президентска република. Този факт е лесно обясним, но не толкова с политически, колкото с исторически аргументи. Би могло да се каже, че Русия се отличава в своето развитие както от гледна точка на ценности, така и от гледна точка на социални взаимодействия и механизми за вземане на публични решения. Тези особености в случая на Русия могат да бъдат обяснени с факта, че в съвременната руска политика присъства прекалено много история, което всъщност пречи на страната да възприеме в пълна степен достиженията на съвременната политическа мисъл. На практика руската политика постоянно се намира в историята и по този начин е способна да възприема само такива политически практики, които са историческа действителност, историческа реалност. Става дума за специфична зависимост на политиката от историята. Това поставя Русия в зависимост от нейното минало , казано с други думи Русия като държава се намира в едно определено неблагоприятано положение на зависимост от самата себе си. Това положение несъмнено предполага дисбаланси във вътрешнополитическото, но и във външнополитическото състояние на страната. Това политическо положение на Русия фактически предопределя нейните институционални характеристики. Историческата зависимост на политиката не позволява формирането на една развита и достатъчно представителна институционална уредба. При това положение невъзможността от излъчването на представително управление е разбираем факт, който не се нуждае от допълнително обяснение, неговото споменаване е достатъчно, за изясняването му. Също така напълно разбираемо е и това, че независимо от избирането на президента на принципа на общото избирателно право, той сам по себе си не би могъл да осигури необходимото за една демократична политическа система представително управление. От друга страна общото избирателно право съдържа принципа за формирането на политическо представителство. Това означава, че гражданите делегират, като суверен, властта на политически орган, който чрез своята воля трябва да реализира тази власт в полза на гражданите (суверена). Какво обаче се получава на практика в руския случай? Историческата зависимост на политиката води до това, че делегираната от суверена власт е неизползваема поради факта, че има само историческа стойност. Така руският президент бива освободен от ангажимента си към суверена, което му дава възможност сам да създава власт и да провежда несанкционирана от суверена политика. Съчетаването между този тип политически реалности и конституционната формула води до установяването на едно нерегулируемо властово пространство. Именно това е причината, поради която политиката в Русия бива правена отгоре надолу, което логично я лишава от публичност. Аргументи в подкрепа на всичко това могат много лесно да бъдат приведени – избирането на Путин за президент по волята на Елцин, намесата на Путин при парламентарните избори 2007 г., заявената воля на Путин относно това, че следващия президент трябва да бъде Медведев. Изтичането на втория президентски мандат на Путин постави въпроса за възможни промени в руската конституция, които да му дадат възможност за още един мандат. Самият Путин обаче отбеляза, че конституцията е неприкосновена. И как иначе, промени в нея биха могли да доведат до заплаха и дори до нарушаване на нерегулируемото властово пространство, за което вече стана дума. Много е важно да се знае, че съществуването на това пространство и историческата зависимост на политиката в Русия са като скачени съдове. Като скачени съдове са, защото от една страна историческата зависимост прави възможно съществуването на нерегулируемото властово пространство, а от друга – нерегулируемото властово пространство осигурява монопол на историческата зависимост на политиката, тъй като неусвоената част от нерегулируемото властово пространство неминуемо бива ангажирана с исторически възпроизведени модели, което допълнително затруднява реализирането на съвременно политическо развитие в страната. Президентът, като носител на делегирана власт получава възможност да прилага волята си в полето на нерегулируемото властово пространство. Или с други думи получава се вакум – делегирана власт, нерегулируемото властово пространство, воля на президента, отсъствие на публичен обект на тази воля. Натрупването на тези характеристики, които не могат да бъдат съвместени, които принадлежат към различни етапи от самото политическо развитие, но в Русия съществуват едновременно, е същностната причина, която налага извода, че Русия е една политически нестъбилна държава. На практика във властта в Русия вакумът е неизбежен. Това означава, че е на лице една удобна възможност за навлизане на непублични интереси във властта и за тяхното развитие. Така поведението на Русия като държава следва да бъда възприемано като трудно предвидимо или дори като непредвидимо. От тук именно следва и това, че Русия е неприемлив партньор, отношенията с нея трябва не само да бъдат гъвкави, но и винаги да имат алтернатива. Съществуването на нерегулируемото властово пространство дава възможност в неговите рамки да бъде възпроизведена власт от различен характер – политическа, икономическа, административна и т.н. Като вземем предвид и това, че волята на президента е тази, която определя механизмите за използването на това пространство, то става ясно, че руският президент е не просто държавен глава, той е център на политическата система, център на икономическата система, център на руската дипломация. Ето защо на Русия не може да се гледа като на един съвременен пазар със свободни, конкурентни отношения и принципни партньорства. Не веднъж в годините след 1990 са били повдигани въпросите за българските търговски отношения с Русия, за присъствието на български стоки на руския пазар, за двустранния стокообмен. Това, че тези въпроси не могат да получат отговор какъвто са получавали преди 1989 г. не се дължи ни най-малко на причина, чийто източник е българската страна. Просто стопанствата на двете страни претърпяха промени, които ги ориентираха в различни посоки и така раздалечаването бе естествен процес. Да поддържаш интензивен стокообмен с една икономика, която е доминирана не просто от държавата, а от президента, когато производството ти е поставено на конкурентна основа е непосилна задача. Това практически означава, че български фирми и компании, които искат да правят бизнес с Русия, трябва водят преговори със самия президент и да се договарят с него. От самосебеси е ясно, че такова нещо просто няма как да се случи, то е невъзможно, напълно невъзможно. Колкото до енергийните контакти между България и Русия, те също много трудно могат да бъдат равнопоставени, защото България трябва да осигури енергиен ресурс за един свободен пазар, докато Русия продава продукт, с който се разпорежда президента, на практика той разполага в това отношение с постоянни извънредни пълномощия. А извънредните пълномощия се намират над ценностите, над нормативните документи и над договорите. Едва ли е необходимо дори да бъде напомняно какво се случи с руското газоподаване към Украйна в края на т.нар. оранжева революция. Към момента може да се каже, че Русия няма ясна стратегия за участието си в съвременната система на международните отношения. Всъщност тя не може да предложи нищо креативно на световната политика в момента. Причините за това естествено се коренят в политическите реалности в самата Русия и в ... нерегулируемото властово пространство. За да бъда пълноценен участник в международните отношения Русия се нуждае от съществени вътрешни реформи – политически, конституционни, тя има остра нужда от нов тип политическа култура. Все неща, които са трудни за осигуряване, особено в страна като Русия.
Евгени Кръстев – политолог
