Демократичният период от най-новата история на страната ни се характеризира с куп неща, едно от тях е лошата междуинституционална комуникация. Констатациите, че това трябва да се промени са правени от мнозина родни политици по различни поводи. Днес дори без каквито и да било емпирични познания за българската политика е лесно да се каже, че това именно е един от много големите проблеми в страната ни. Той има пряко отношение към разпродажбата на дълготрайни държавни активи на безценица, към развитието на корупция, към непоследователната външна политика и т.н. Иначе на хартия нещата са ясни – парламентарна република, народното събрание е първа институция в държавата. Реално обаче ситуацията е друга, обикновено премиер е лидерът на спечелилата изборите партия и затова той има безусловната подкрепа на парламентарното мнозинство. Какво обаче би се случил ако лидерът на властващата партия заема, по една или друга причина, държавна длъжност, която е различна от тази на премиера? При подобни обстоятелства съществуват три основни варианта – 1. мнозинството поема след своя лидер, макар той да не е премиер, 2. мнозинството се разцепва между лидера си и премиера, 3. мнозинството подкрепя премиера независимо, че той не му е лидер. При многопартийните системи въпроса относно взаимоотношенията между законодателната и изпълнителната власт е многоизмерен, т.е. той е сложен. Тук компромисите са почти неизбежни, а правителството трудно може да акумулира толкова власт, колкото би могло в рамките на една двупартийна система. Неформалните връзки и неформалните зависимости имат по-голямо значение. Това означава, че при частична политическа нестабилност и по-ниска като равнище политическа култура многопартийната система лесно може да доведе до възпроизвеждането на кланова структура в управлението на държавата. Управление на коалиция от типа на тройната (БСП, ДПС, НДСВ) неминуемо води до липса на хомогенност в самата изпълнителна власт. Липсата на хомогенност пък води до проблематизирането на политическото представителство. И това логично най-напред рефлектира върху политическите сили, които формират управляващата коалиция. Как може да се обясни разпада на НДСВ във време, в което партията е във властта, тя участва в управлението на държавата? Това си е направо феномен. Как могат да се обяснят вътрешните карамболи в БСП? Колкото до ДПС, то е направо в привилегирована позиция. ДПС нама необходимостта да се разширява електорално, за да увеличава влиянието си във властта, второто то така или иначе го постига. По този начин ДПС най-малко е зависимо от необходимостта да произвежда политика и да търси пътища за нейното реализиране. При тези обстоятелства повече от очевидно е, че от гледа точка на партийните им интереси тези субекти не биха могли да съжителстват в рамките на едно коалиционно правителство. За да бъде възможно съществуването на такова правителство, все пак, е необходимо редуциране на партийните интереси. Редуцирането обаче неминуемо води до трансформиране на партийния интерес в групов. Групите се оформят от ръководствата на политическите сили БСП, НДСВ, ДПС и техните участници в правителството, т.е. техните министри. Практически се получава така, че управляващите партии се раделят на елит и стадо. Елитът са министрите и ръководствата, а стадото това са народните представители от БСП, НДСВ и ДПС, тяхната основна функция е да крепят правителството до приключване на неговия мандат. При това разпадане на партийните интереси си струва да разгледаме положението, в което попадат лидерите на трите управляващи формации. Станишев – неговото положение определено е най-разкрачено. Налага му се едновременно да бъде лидер и на елита, и на стадото. Сакскобургготски – неговото участие във властта е неформално, той е равноотдалечен и равноприближен до елита и стадото в НДСВ. Доган – позицията му е привилегирована, монолитния характер на ДПС, който се основана на строго йерархична структура дава възможност на Доган да стои над елита, елита от своя страна е над стадото, така за ДПС практически участието в тройната коалиция не представлява проблем. Или с други думи имаме един нестабилен Станишев, един неформално участващ Сакскобургготски и един сигурен Доган. В тази схема обаче своето място има и президента Първанов. Неговото поведение подпомага стабилността на правителството, доколкото ако то изкара пълния си мандат, заслугата на президента няма как да не се признае. Намесата на Първанов в реалната политика означава повече сигурност най-вече за Станишев. Просто активността на президента компенсира неблагоприятното положение на Станишев, като по този начин дестабилизирането на кабинета не би могло да дойде от премиера. Каква обаче е цената на това компенсиране? От елитите на трите управляващи партии се формира един хомогенен елит – това не е трудно, защото елитите са се освободили от политическата си принадлежност, т.е. те не изпълняват предизборни програми, не следват ценностните си разбирания, не произвеждат публични политики. Хомогенността на правителствения елит се основава върху властта в нейните количествени измерения – повече обществени поръчки, повече сделки, в които държавата участва, повече междуправителствени споразумения и договори (напр. с Русия) и т.н. единственото неудобство тук е това, че премиерът не може да бъде напълно лидер на този новосформиран елит. Той все пак е партиен лидер, освен премиер, той трябва да бъде лидер и на стадото. Но как да се раздвояваш така ... и на „помощ” идва президентът. Той спокойно може, макар и неформално, да оглави новосформирания елит. Това превръща премиера до голяма степен във фигура с протоколно значение и церемониални функции, но пък компенсира нестабилното му положение и по този начин дава определени гаранции за новия елит. Как Станишев приема това положение не бихме могли да гадаем, пък и не е наша работа. Още с оглавяването на правителство от такива партии, той е трябвало да се сеща, че няма да е премиер в пълния смисъл на думата. Важното, това, което ни интересува е , че парламентарната република у нас я няма. В началото стана дума за лошата междуинституционална комуникация в България, сега вероятно причините за нея са по-ясни. Страната ни просто си има борд, а бордът си има председател. Комуникацията е добра само, когато това е необходимо на борда и неговия шеф. В крайна сметка се получава така, че Първанов стои над елита (борда), а елита от своя страна – над стадото. Това всъщност е модела на Доган в ДПС, както вече бе споменато, т.е. Първанов възпроизвежда този модел в държавата, в държавното управление. Е как да не му признаем, че ... той, Първанов, е шефа на държавата.